оИмението се издигаше сред останалите сгради в този квартал и всеки един детайл от него имаше за цел да покаже, че в този дом живеят хора, които са постигнали с много труд целия този лукс.Мраморните колони положени на входа се извисяваха пред сградата , като мощни ръце , поддържайки равновесието в това семейство.Градината бе просторна , владение на благоуханни рози и чемшири с интересна външност, малка шатра насред нея с красиво оплетени градински мебели , овощни дръвчета и хамак закачен на двойка от тях. вощни дръвчета и хам

Басейн с почти олимпийски размери, тенис корт...има ли смисъл да изброявам, всяко едно удобство, което роди фантазията ви, бе там.

Но нека се изкачим по мраморните стълби, докато нозете ни потъват съвсем леко в постлания червен килим по тях, стигаме до масивната дървена врата и вече тръпнем от нетърпение да се гмурнем в цялото това охолство.Салонът не бе претруфен, една позлатена масичка със стъклена ваза върху и с огромен букет рози в нея, персийски килим , внушителни скринове , истински кристал, сребро, коприна, плюш...всеки един от тези материали присъстваше в прелестния интериор.

Нямаше я влагата, нямаше го монотонния стенен часовник...нямаше ги писъците.Тук прозорците бяха големи и слънчевите лъчи танцуваха валс върху мраморния под, миризмата на мухъл и застояло бе заменена с тази на свежест и хармония.

Елизабет Торънс бе в кухнята и приготвяше закуска за семейство Картие, ароматно кафе къкреше на котлона, а бекона цвърчеше като мишка в тигана.Ако дъщеря и обичаше да шие и това я караше да загърбва неволите, то Ели намираше своето убежище в този дом, в домакинската работа и плевенето на градината.

Сюзън и Лойд след малко щяха да слязат да закусят, а синът им Максуел бе на двора и правеше редовната си сутрешна тренировка.Тук всичко бе толкова подредено, закуската бе в осем и тридесет, в десет идваше частния учител на Макс, един часа обяд, в пет Сюзън обикновено канеше приятелки на кафе и да обсъждат литературния си клуб в който членуваха.Подреденото им ежедневие наподобяваше макет на кукленска къща.

Вратата на кухнята водеща към задния двор се отвори и през нея връхлетя Макс, красив двадесет и три годишен младеж, с черна коса и прави черти:

-Привет, майче.-поздрави той Ели и я дари с една шумна целувка по бузата.

Елизабет Торънс бе уважавана в този дом, работеше за това семейство от двадесет години и бе извоювала тяхното доверие, уважение а и обич .На четиридесет и девет години, тя бе сравнително запазена, русата и коса бе късо подстригана, а погледа изпълнен с топлота:

-Как си днес, юнако?-попита тя с леко дрезгавия си от цигарите глас.

-Спри да ме наричаш така, вече не съм на пет.

-За мен винаги ще си останеш на пет, Макс, запомни го.

-Вие жените и вашия майчински инстинкт...Както и да е...

В този момент влязоха майка му и баща му все още облечени в халати, Лойд носеше сутрешната преса, а Сюзън едно от клюкарските списания:

-Добро утро, Ели, Макс...-поздрави жената на средна възраст и се настани на махагоновата маса до съпруга си.

Закуската бе сервирана и вече всички се хранеха, дори икономката, която имаше право да стои редом до тях на масата.Чуваше се единствено стържещото тракане на приборите и прелистването на страници, когато Сю вдигна глава , затвори спокойно списанието, попи със салфетка устните си и заяви с хладнокръвен тон:

-Имам рак.-каза тя, толкова лесно, все едно съобщаваше, че си е купила нова чанта.

Възцари се неловко и недоумяващо мълчание, всички бяха впили поглед в нея, а Макс се изправи от масата, но се виждаше, че краката не го държат:

-Шегуваш се, нали?Това е шега и ако е така мога да ти кажа, че не е никак забавно!

-Не, Максуел, не се шегувам.-отвърна му кротко тя, а в очите и се четеше примирение.

-Но, скъпа...защо ни казваш чак сега?Кога го научи?-намеси се Лойд с леко треперещ глас.

–Преди две седмици, остават ми около два месеца живот.

-Но...н-но ти ще се л-лекуваш нали?Ще се лекуваш!-отчаянието бе обзело младежа и сега той не можеше да контролира емоциите си.

-Не, скъпи.Не бих посмяла да причиня това на тялото си.Никой лекар, лечител или билкар не е способен да ми помогне, а и да опита ще се превърна в сянка, а аз не искам това.Така ми е било писано.

Младежът не можа да издържи повече и излезе от помещението с трясък:

-Ще му мине...още не се е научил да приема смъртта, като нещо нормално.-заяви майка му.-Ели, искам утре да дойдеш с мен в Илион, имам братовчеди, които искам да посетя, не съм ги виждала от години.

-Аз мога да те придружа, скъпа.-предложи Лойд, който не знаеше как да реагира затова бе поставил върху лицето си каменно изражение.

-Не..искам да се видя с тях насаме, извини ме, но трябва да помислим, кой ще поеме задълженията тук докато отсъстваме.Ти имаш сделка утре, Хосе, градинарят е в отпуска понеже жена му ще ражда...-я прехвърляше през ума си различни варианти, докато не стигна до най-разумния.-Ти нали имаше дъщеря, Ели?

-Да, госпожо..-отвърна Торънс и едва сдържаше напиращите сълзи.

-Чудесно, до колкото си спомням бе достатъчно голяма за да се справи с къщата, греша ли?

-Не..

-Тогава ви очаквам утре в седем.

Тя се извини, стана от масата като взе списанието си под ръка и се запъти към вратата:

-Сега ако ме извините смятам да поплувам, времето е невероятно.

Чак когато излезе останалите двама в стаята си позволиха да рухнат психически, а и физически.Всеки изразяваше мъката си по различен начин, някой тихо, други с отрицание, викове или стоически, като да планираш погребението на жена си докато тя е още жива.

Лойд бе изключително предан на съпругата си, смяташе че една голяма част от репутацията си като преуспяващ търговец дължи на нейната подкрепа.Сега той бе на път да загуби единственото си рамо и опора в живота си и това го съсипваше.А шест месеца след смъртта и го съсипа до толкова, че сърцето ме не издържа на мъката и отиде при нея...